Там на кея, под жаркото слънце, седи момиче с отровно зелени
очи и бледа кожа. Роклята й на цветя се рее около нея, метални гривни дрънчат
по ръцете й, в лявата й ръка мелодично се поклащат изтърканите й стари сандали.
Слънцето проблясва по кафявите й очила, а ако имаш късмета можеш да доловиш и
моментната й малка усмивка в края на устните. Изглежда щастлива.
Децата минавайки покрай нея си шушукат
- Дъщеря на цветята е!
- Неее, Луната й е баба!
- Мама казва, че е любовница на Слънцето!
- Вижте я, паднала звезда е, казвам ви!
Усмивката й огряваше лицата им, а косата й се простираше
назад и като че ли им махаше ведро. За Бога, колко е красива! И колко е
щастлива!
Ала никой не виждаше носталгията в очите й скрити зад
стъклата. Никой не забелязваше особения блясък на ирисите й. Никой не можеше да
усети болката й.
Дома й липсваше. Толкова много. Седеше там и си мислеше за
майка й – жена с червеникава коса, с незалязваща усмивка, с безкрайно дълбок
поглед и успокояващ глас. О, колко й липсваха целувките за лека нощ и аромата
й! Мислеше си как някога тичаше безгрижно боса по улиците и играеше на народна
топка с децата. Спомни си и за Коледите – мирис на топъл шоколад, шарени
светлинки и хилядите изображения на Дядо Коледа. Спомни си чувството на
сигурност, спомни си домашния уют, който я правеше толкова силна и решителна.
Тогава бе различно момиче. Някой казваха, че е още дете, но нима едно дете е
наясно със света? Нима едно дете знае точното си място в света? Дете или не,
тогава тя знаеше коя е, не бе просто Момичето с отровно зелените очи.
Ала наложи се. Света така се завъртя, че я изпрати далеч от
дома и онова чувство на сигурност. Изпрати я далеч от хората, които я разбираха
и бяха до нея винаги, когато й потрябваха. И така щастливото ведро момиче от
49та се превърна в търсач. Премяташе ли, премяташе наум думите и действията на
околните. Пейзажите се сменяха пред очите й безспир, а тя се чудеше коя е, къде
е, тук ли принадлежи. Дали беше любовница на Слънцето, внучка на Луната,
паднала звезда? Или пък цвете? Не знаеше. А колко се нуждаеше да разбере коя
е.... Нужна й бе просто една прегръдка и просто едно „Моя си, обичам те!”
- Моя си, обичам те... – прошепна с розовите си устни – моя
си.
Ала нямаше кой да я дари с тези еднички дори едвам
прошепнати думи. Беше сама. Трябваше да открие коя е, трябваше да реши къде
иска да бъде, за да намери кой да я последва. Трябваше, ала не можеше... И
знаеше, че не е единствената търсеща, ала как да се обърне към някого като дори
не можеше да произнесе собственото си име без да почувства болка в гърдите си?
Дни наред, всеки ден по залез слънце, Момичето с отровно зелените очи вървеше по кея и си мислеше какво са хората. Опитваше се да отгатне каква е целта на живота им, на нейния живот. Дали всички бяха паднали изгубени звезди? Или пък бяха цветни пъпки?
Слънцето залязваше и тя се губеше в сенките. До утрешния
ден, до утрешния залез. Тогава отново вятъра рееше рижавата й коса, а децата й
се усмихваха. Отново се превръщаше в онова красиво момиче, за което никой
нищичко не знае... дори самата тя.
Луташе се ден след ден по кея.
Дете на цветята? Паднала звезда?
Внучка на Луната? Любовница
на Слънцето?
Момичето с отровно зелените очи....