The time that I will suffer less is when I never have to wake...

Събота.
Събота следобед.
Сив съботен следобед.
Сив празен съботен следобед


Птици отвън спорят за трохичките хляб на перваза, а клоните не дъба потропват по прозореца в един и същ такт вече пети час. Хората навън си живеят живота и завъртяни от виелицата... Не, драги ми страннико, момент! Не снежната виелица, тя отмина, отиде на гости на северняка. Ще се върне. Ще дойде и той с нея, но... няма да е днес. А онази виелица на проблемите, на забързаното ежедневие.
Та, погълнала е тя хората в задушаващата си прегръдка и не забелязват друго освен камъчетата пред краката си. А едно момиче вика. Вика от прозореца, стене. Зов за помощ. Ала няма кой да го чуе... Писъците отлитат с вятъра и се блъскат в клоните, ала и от тях няма помощ. Отчаяна поема парата от кафето и си мисли за дима, с който цигарата му изпълваше стаята. Спомня си тя как цигарата се лъкатуши между кокалистите му пръсти, а димът излиза от плътните му устни...
Изгубената душа намира себе си дори в тези малки нищо незначещи жестове. Открива себе си в кривата му полу усмивка, за да се загуби отново в празния му поглед. Сини стъклени очи.
Макара тогава да бе като невидимо дете, пак й беше по-добре. А без неговото присъствие в стаята сякаш и нея я няма. Остава само празнота. Меланхолия и болезнена носталгия.
Драги страннико, ти чу ли момичето? Чу ли болезнения й стон раздиращ небосвода?

Мълчание...

-  Видях я. Видях жалостта и умилението в очите й. Видях как дърпа зло косите си. Ала... ни вопъл, ни стон. Като че да беше загубила глас... а с него и воля за живот.
- Аах, страннико... Празна кукла е тя сега. Помрачи той с топлия си дъх и огнените си целувки невинното й същество. Остави я без дъх от любов и после си отиде. Отмина тялом, ала духа му остана да броди из дебрите на душата й.