Когато нямаш власт

On a cobweb afternoon, in a room full of emptiness By a freeway, I confess I was lost in the pages, of a book full of death... And on my deathbed I will pray to the gods and the angels Like a pagan to anyone, who will take me to heaven...

Изкараха ми акъла и сега все за нещо мисля, все за нещо далеч не толкова очарователно като дъгата и пеперудите. Всеки път щом някой ме помоли за помощ съзнавам, че не мога да му помогна... Искам. Да, искам. Но не мога. Не знам как. Казват, че това че съм ги изслушала е достатъчно. Тогава защо аз не го чувствам така? Не зная какво да направя за него - онова очарователно момче със сините закачливи очи, шантавите мисли и топлата усмивка. Знам, че също като мен колкото и да го ръчкаш, шанса да си каже какво го тревожи е почти нулев. Целувката и прегръдките били достатъчни. Защо тогава вместо да смее, продължава да гледа угрижено и празно? Мъртвия му поглед убива... Не зная какво да направя, за да успокоя и онова прекрасно ала тъжно момиче... Всеки път щом видя сълзите в очите й и чуя онова плахо "Оф, бабо", с което едва си поема въздух, сърцето ми се къса. Има приказна усмивка, но все по-рядко я виждам. Не зная как да я издърпам на повърхността, как да я разсея, за да не мисли 24/7 за починалата си баба и онзи ден... Потъвам... Потъвам вместо в цветове, в мрачни мисли. И се чувствам като невидимо дете - странно, различно, немощно и някак празно. Страшно е.