Wandering Star

Там на кея, под жаркото слънце, седи момиче с отровно зелени очи и бледа кожа. Роклята й на цветя се рее около нея, метални гривни дрънчат по ръцете й, в лявата й ръка мелодично се поклащат изтърканите й стари сандали. Слънцето проблясва по кафявите й очила, а ако имаш късмета можеш да доловиш и моментната й малка усмивка в края на устните. Изглежда щастлива.

Децата минавайки покрай нея си шушукат

- Дъщеря на цветята е!
- Неее, Луната й е баба!
- Мама казва, че е любовница на Слънцето!
- Вижте я, паднала звезда е, казвам ви!

Усмивката й огряваше лицата им, а косата й се простираше назад и като че ли им махаше ведро. За Бога, колко е красива! И колко е щастлива!

Ала никой не виждаше носталгията в очите й скрити зад стъклата. Никой не забелязваше особения блясък на ирисите й. Никой не можеше да усети болката й.

Дома й липсваше. Толкова много. Седеше там и си мислеше за майка й – жена с червеникава коса, с незалязваща усмивка, с безкрайно дълбок поглед и успокояващ глас. О, колко й липсваха целувките за лека нощ и аромата й! Мислеше си как някога тичаше безгрижно боса по улиците и играеше на народна топка с децата. Спомни си и за Коледите – мирис на топъл шоколад, шарени светлинки и хилядите изображения на Дядо Коледа. Спомни си чувството на сигурност, спомни си домашния уют, който я правеше толкова силна и решителна. Тогава бе различно момиче. Някой казваха, че е още дете, но нима едно дете е наясно със света? Нима едно дете знае точното си място в света? Дете или не, тогава тя знаеше коя е, не бе просто Момичето с отровно зелените очи.

Ала наложи се. Света така се завъртя, че я изпрати далеч от дома и онова чувство на сигурност. Изпрати я далеч от хората, които я разбираха и бяха до нея винаги, когато й потрябваха. И така щастливото ведро момиче от 49та се превърна в търсач. Премяташе ли, премяташе наум думите и действията на околните. Пейзажите се сменяха пред очите й безспир, а тя се чудеше коя е, къде е, тук ли принадлежи. Дали беше любовница на Слънцето, внучка на Луната, паднала звезда? Или пък цвете? Не знаеше. А колко се нуждаеше да разбере коя е.... Нужна й бе просто една прегръдка и просто едно „Моя си, обичам те!”

- Моя си, обичам те... – прошепна с розовите си устни – моя си.

Ала нямаше кой да я дари с тези еднички дори едвам прошепнати думи. Беше сама. Трябваше да открие коя е, трябваше да реши къде иска да бъде, за да намери кой да я последва. Трябваше, ала не можеше... И знаеше, че не е единствената търсеща, ала как да се обърне към някого като дори не можеше да произнесе собственото си име без да почувства болка в гърдите си?

Дни наред, всеки ден по залез слънце, Момичето с отровно зелените очи вървеше по кея и си мислеше какво са хората. Опитваше се да отгатне каква е целта на живота им, на нейния живот. Дали всички бяха паднали изгубени звезди? Или пък бяха цветни пъпки?

Слънцето залязваше и тя се губеше в сенките. До утрешния ден, до утрешния залез. Тогава отново вятъра рееше рижавата й коса, а децата й се усмихваха. Отново се превръщаше в онова красиво момиче, за което никой нищичко не знае... дори самата тя.

Луташе се ден след ден по кея.

 Дете на цветята? Паднала звезда? 

Внучка на Луната? Любовница на Слънцето?

Момичето с отровно зелените очи....

The time that I will suffer less is when I never have to wake...

Събота.
Събота следобед.
Сив съботен следобед.
Сив празен съботен следобед


Птици отвън спорят за трохичките хляб на перваза, а клоните не дъба потропват по прозореца в един и същ такт вече пети час. Хората навън си живеят живота и завъртяни от виелицата... Не, драги ми страннико, момент! Не снежната виелица, тя отмина, отиде на гости на северняка. Ще се върне. Ще дойде и той с нея, но... няма да е днес. А онази виелица на проблемите, на забързаното ежедневие.
Та, погълнала е тя хората в задушаващата си прегръдка и не забелязват друго освен камъчетата пред краката си. А едно момиче вика. Вика от прозореца, стене. Зов за помощ. Ала няма кой да го чуе... Писъците отлитат с вятъра и се блъскат в клоните, ала и от тях няма помощ. Отчаяна поема парата от кафето и си мисли за дима, с който цигарата му изпълваше стаята. Спомня си тя как цигарата се лъкатуши между кокалистите му пръсти, а димът излиза от плътните му устни...
Изгубената душа намира себе си дори в тези малки нищо незначещи жестове. Открива себе си в кривата му полу усмивка, за да се загуби отново в празния му поглед. Сини стъклени очи.
Макара тогава да бе като невидимо дете, пак й беше по-добре. А без неговото присъствие в стаята сякаш и нея я няма. Остава само празнота. Меланхолия и болезнена носталгия.
Драги страннико, ти чу ли момичето? Чу ли болезнения й стон раздиращ небосвода?

Мълчание...

-  Видях я. Видях жалостта и умилението в очите й. Видях как дърпа зло косите си. Ала... ни вопъл, ни стон. Като че да беше загубила глас... а с него и воля за живот.
- Аах, страннико... Празна кукла е тя сега. Помрачи той с топлия си дъх и огнените си целувки невинното й същество. Остави я без дъх от любов и после си отиде. Отмина тялом, ала духа му остана да броди из дебрите на душата й.

Когато нямаш власт

On a cobweb afternoon, in a room full of emptiness By a freeway, I confess I was lost in the pages, of a book full of death... And on my deathbed I will pray to the gods and the angels Like a pagan to anyone, who will take me to heaven...

Изкараха ми акъла и сега все за нещо мисля, все за нещо далеч не толкова очарователно като дъгата и пеперудите. Всеки път щом някой ме помоли за помощ съзнавам, че не мога да му помогна... Искам. Да, искам. Но не мога. Не знам как. Казват, че това че съм ги изслушала е достатъчно. Тогава защо аз не го чувствам така? Не зная какво да направя за него - онова очарователно момче със сините закачливи очи, шантавите мисли и топлата усмивка. Знам, че също като мен колкото и да го ръчкаш, шанса да си каже какво го тревожи е почти нулев. Целувката и прегръдките били достатъчни. Защо тогава вместо да смее, продължава да гледа угрижено и празно? Мъртвия му поглед убива... Не зная какво да направя, за да успокоя и онова прекрасно ала тъжно момиче... Всеки път щом видя сълзите в очите й и чуя онова плахо "Оф, бабо", с което едва си поема въздух, сърцето ми се къса. Има приказна усмивка, но все по-рядко я виждам. Не зная как да я издърпам на повърхността, как да я разсея, за да не мисли 24/7 за починалата си баба и онзи ден... Потъвам... Потъвам вместо в цветове, в мрачни мисли. И се чувствам като невидимо дете - странно, различно, немощно и някак празно. Страшно е.

Language Arts

language arts songs
   free Music downloads | Free Mp3 downloads!

Денят ми мина под звуците на този track и няма как да не ви се фукна с него, просто няма как.

Да живее Киро, който ми го показа.
Благодаря, човече! Както за всички други песни, които си ми пращал, провъзгласен си за личната ми хип хоп енциклопедия, знаеш. Благодаря ти и за всяко "слънце", което малко или много ме разведрява.

Training, balance
Focus, challenge
Meditate, silence
Skill, talent
Broken patterns
Have a seat and play your part
You must learn to accept defeat
"Check my language arts"

Сладки усмивки и диви beat-ове (:

"He loves you"

love LIKE SOMEONE
* verb
- to have a strong affection for (someone), which can be combined with a strong romantic and sexual attraction to them


Ok, let's see...
Love?! Seriously?! Oh, c'mon, get on the ground!
It doesn't happen for seconds...
Yes, there is no doubt for me that they are idiots. ;D

How long does it take to fall inlove with somebody?
How long does this "falling" continue?
I'm pretty sure these answers=extras aren't on the package...

What is hiding behind "I love you"?
What actually, exactly is love?
Simple, complex... medium bullshit? Or probably not?

Share your thoughts with me, please.
Give your definition of LOVE.

Лудостта

Вярно е, че съществува:

Приятна лудост и страшна лудост.

Любовна лудост и омразна лудост.
Очарователна лудост и зловеща лудост.

Най-важното: 

има лудост, която ни прави по-богати, 

и за съжаление, лудост, която ни ограбва.

Каква ли е моята? ...

P.S. Очарователен е новата ми любима думичка. ;D

Querida

[10:33:34 PM] Mastermind каза: a az zakiham li, kiham po 7-8 puti predi da spra i rukomaham, tropam s kraka i se smeq,
[10:34:05 PM] .ιlιlι. Querida .ιlιlι. каза: (rofl)
[10:34:11 PM] .ιlιlι. Querida .ιlιlι. каза: i az po tolkova kiham
[10:34:21 PM] Mastermind каза: (h) o6e pove4e te obi4am
[10:34:23 PM] Mastermind каза: :D
[10:34:27 PM] .ιlιlι. Querida .ιlιlι. каза: :D (h)
[10:34:30 PM] .ιlιlι. Querida .ιlιlι. каза: az ti kazvam
[10:34:35 PM] .ιlιlι. Querida .ιlιlι. каза: srodni du6i sme
[10:34:38 PM] .ιlιlι. Querida .ιlιlι. каза: (wait)
[10:34:45 PM] Mastermind каза: na 4elata ni go pishe
[10:34:49 PM] Mastermind каза: (sun)

Сродни души сме!
На челата и сърцата ни го пише,
от ушите ни пука,
по усмивките ни се чете,
в очите ни се чувства!

Шоколад

- Ммм...

-Какво?!
- Шоколад. Ухаеш на шоколад. Защо, по дяволите?
- От мен тече шоколад, не знаеше ли?

- Побъркващо е.

- Добре... ?

- Не е добре, подлудява ме.

Не!

Преди броени часове бях на върха на щастието. После легнах да подремна. Дрямката се превърна в дълъг сладък сън. Досега... Събудих се и сигурно това е един от малкото случаи, в които съня ме цака. Събудих се и се чувствам адски кофти.

В просъница явно съм се сетила за една фраза от "Нека ти разкажа". И то не друга, ами:

Знай, че и това ще мине.

Когато денят ти е shit и не чуваш гъзарския beat на пулсиращото ти от радост сърчице, това е много helpful фраза. Да, ама когато именно тези иначе толкова оптимистични думи те завъртят на 180 градуса и вместо да си мислиш колко е хубаво, се зачудиш колко ще продължи... Е, вече хич не е толкова забавно.

Пак страховете напират. Sick bastards!
Мразя промените в настроението, мразя ги! Понякога се оказват много фатални...
Стискайте палци сега да не е така. Не е, нали? Не е.

...

ХА, мина ми. Да, мина ми. Погледнах си името на блога Carpe diem! и ми мина. Промени в настроението, казах ви. Спирам да му мисля, каквото такова. Ще се радвам на това, което имам сега, пък после... и тогава няма да му мисля.

Край, ще звънна и ще му се засмея.
CARPE DIEM, right?

P.S. Ако започна да се превръщам в лигава Drama Queen, която откача при най-малката незначителна глупости и започне да задушава хората около себе си... ПНЕВМАТИЧЕН ЧУК В ТИЛА, моля!

Едно мъничко огромно ново начало

Какво стана? Откъде дойде? Ама как така? Ей така.

Сладки усмивки, хапливи забележки, провокативни погледи...
И няколко филийки с лютеница.
Решено! Ей така.

И сега? Какво? Какво се очаква от мен?
Да не задушавам, нали? И да не се задуша в прегръдки...
Няма, обещавам!
...

Хубаво е.
Всеки поглед, всеки дъх.
Много е хубаво.

Ако щастието се измерваше в шоколади,
то осемте в шкафа отатък идеално пасват.

И все пак да си кажа:
"Копеле, то не е лесно!"

Querida, щастлива съм! <3

Един следобед

Groove Armada, чаша топло какао,

сладки усмивки и "Нека ти разкажа"...

Хубаво звучи, нали?

Пълна идилия.

Това, че опитваш да си добър, прави ли те такъв?!

Сигурно се чудите защо пиша все едни хубави, слънчеви неща за усмивките, мечтите, приятелите ... общо взето бла бла за доброто. Понякога и аз се чудя.


Сигурно мислите, че съм изключително щастлив човек, който не се оплаква, има всичко, което иска, не познава лоши хора, а дори и да знае такива, то не се държи гадно с тях, а напротив - усмихва им се, защото вярва, че и в тях има нещо добро. Така е, доволна съм от живота си и не го сменам за царство. Щастлива съм, но има още какво да се желае. То май така или иначе пълно щастие няма.


И аз като всеки друг си имам своите си капризи, предубеждения. И аз като всеки друг мога да бъда лоша, дори съм и то доста често. И аз като всеки друг ядосвам хората, и аз като всеки друг виждам сивотата в света и как той се разпада.


НО ... искам да ме запомнят като добър, толерантен, приветлив и миролюбив човек. Затова се старая да бъда именно такава. Е, не винаги ми се отдава, защото си имам бол недостатъци, но поне опитвам, нали? Търпението ми към хората не е голямо, търпението при мен малко е хванато от липсата всъщност, но все пак си имам и възвишените моменти. Или поне така ми се иска да мисля.


Добра ли съм? Честна ли съм? Миролюбива ли съм? Усмихната ли съм? Вечно ли мечтая? Не, по дяволите, не винаги. Звучи адски противоречиво с всичките ми постове тук, пък и с много изречени думи другаде, но не съм ангел, нали? За мен е важно, че опитвам да съм насреща за приятелите си, когато мога. Важно е, че се старая да направя нещо хубаво. Колкото и егоистично да звучи, в колкото и голям разрез да е с всичко казано дотук, от една страна го правя за себе си. Да, лично за мен си. За мен, именно защото искам мен да запомнят като добър човек. За мен, защото искам и с мен да се отнасят добре, искам и към мен да бъдат толерантни, искам и на мен да ми се усмихват без причина.


Който каквото си е заслужил, нали? Който дава, получава, нали?
Затова го правя.
Няма да се извинявам и да ви убеждавам в правотата на думите си. Няма да ви убеждавам, че не са егоистични, защото аз си знам, че в известна степен съм права. Който не харесва тази ми черта, по-добре да не се захваща по-сериозно с мен, защото това няма да се промени - за да оцелея и да съм щастлива трябва да мисля за себе си, нали?


Но поне опитвам да не съм толкова голям саможивляк. И мисля, че се справям - насреща съм за приятелите си, когато имат нужда от помощ. И дори да не мога да направя кой знае какво, то поне ги изслушвам.


Поне опитвам да бъда по-добър човек, някои и това не правят.
Да, нека продължавам да се убеждавам. ;D

Smile, damn it!

Усмивката не може да бъде скрита и закопана под хилядите пластове, които поставяме около себе си. И само не ми говорете, че сте напълно естествени, че нямате никаква обвивка, че абсолютно винаги показвате душата си пред хората. Защото не е така. Както се казваше в един разказ от "Пилешка супа за душата", порция първа, всеки си изгражда защитни пластове - "достойнството, титлите, званията, общественото положение и желанието ни да бъдем възприемани по съответния начин" или просто онази преграда между чувствата ни и останалите хора.

Усмивката е естествената връзка между хората. Искрена, красива, непринудена ... Тя е силата, която ни събира, силата, която ни показва чувствата. И ако по-често се усмихваме, ако общуваме така може би света ще бъде по-добро място. Естествено, не всички можем да бъдем приятели, но ако вместо да пускаме злостни коментари един за друг, се даряваме с една мъничка искрена усмивка, то тогава няма да бъдем и врагове.

Питали ли сте се защо когато видим бебе винаги се усмихваме? А и защо то ни отвръща. "Може би, защото в този миг виждаме човек без защитни пластове, някого, чиято усмивка е напълно искрена и безхитростна. И душата на бебето, което дреме в нас, се усмихва завистливо, признавайки това." Или пък не е завистливото бебе в нас, което се усмихва, а ние - за миг без всякакви маски, без всякакви "щитове". Никой не е толкова лош, а и никой не се страхува от едно бебенце, никой не би искал да поквари детската му невинна душа с лукава усмивка, затова пред едно такова малко същество всички ние показваме истинската си същност и за момент, дарявайки детето и света с искрена, топла усмивка, ни ставаме уязвими, сваляме маските, шаблоните и преградите.

Затова ... усмихвайте се винаги. Но се усмихвайте с желание, дарявайте с тази си усмивка топлина. Свалете преградите. Да, знам светът е страшен и боли, когато ви наранят. Но дори и така да стане - дори и да ви забият нож в гърба, дори и да не ви отвърнат със същата топлина, усмихвайте се. Всяко зло за добро. Вие си се усмихвайте, не позволявайте да ви съсипят. Дори и да паднете, изправяйте се с усмивка.

УСМИХНЕТЕ СЕ! Света е не само Ад, а и Рай.

P.S. I Love you: Е, не можах да изразя всичко толкова добре, както го чувствам, но поне мога да ви даря с една усмивка, нали?

Friends

You and me ... always and forever!

Истинският приятел е този, който знае песента на сърцето ти и я запява когато я забравиш.

It's you and me, right?!
FRIENDS!

Пазете приятелите си. Ценете ги, обичайте ги. Бъдете честни и искрени с тях. Помагайте им, когато можете. Бъдете техни приятели и ще можете да се осланяте на вярата им във вас. Ще можете да разчитате тяхно да бъде рамото, от което имате нужда, за да си поплачете. Подайте им ръка, за да ви подадат и те. Усмихнете им се, за да ви се усмихнат те. Бъдете добри хора с хубави и невинни души, за да намерите такива.

А ти за какво мечтаеш?!

Мечтите са онова наше спасение от забързания живот, от разочарованията и неуспехите. Те са нашият бряг, нашата спасителна лодка. Потъвайки в мечтите си човек бяга от света, бяга от трудностите, бяга от останалите хора. Мечтите са храната за душите ни. Винаги са живи - изпълними или не, реални или не, потъващи или издигащи се ... Те все са си там.
Хората те предават, лъжат, нараняват, но не и мечтите. Не, те не те събарят, а напротив - помагат ти да се изправиш и да продължиш. Те са верен, вечен приятел. Мечтаейки ти или порастваш, или се вдетиняваш и точно в това е вълшебството им - карат те да се чувстваш свободен, неуязвим, дават ти онази сила да твориш и да правиш това, което искаш, позволяват ти да бъдеш себе си, да бъдеш щастлив. Поглъщат страховете ти и да, от Палечко ставаш Великан.
Хората са казали, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му, затова:

От хилядите пътища своята пътека намери,
и бъди художникът на всеки следващ ход,
какъвто си.
Твори, но не с бои, а със мечти без край,
светът след теб ще продължи да се върти - следи чертай...

Краят вече се вижда ...

Още 6 дни и КРАЙ на тази учебна година. Би трябвало да се радвам, но да си призная не е точно така. Вярно, че краят наближава, изтърпях геройски и 9 клас, задава се едно хубаво лято далеч от интригите и кавгите между всичките 27 момичета в класа ми. Звучи хубаво, нали? Да, така е. И изгарям от желание да дойде 1 юли - денят, в който няма да мръдна от леглото. Обаче дотогава има още 6 дена ... 6 адски дни! ;( Ето затова не се радвам. Учителите сега се сетиха да ни изпитват, да дават контролни и т.н. Малко множко закъсняха. Сега ще кажете, че ние сме си виновни и ние сега сме се сетили да учим. Да, добре, признавам, че етака, но не сме само ние виновни. Не може цяла година да са ни дадени само 2 контролни по физика, след които следват и изпитванията само за поправка на слабите оценки. Не може и два месеца да нямаш химия и на края на годината да ти пляснат контролно, имащо голяма "власт" над оценката ти за годината, на необработен, неупражняван материал. Не е честно, нали? Е, така е ... в 33 ЕГ на края на годината се учи или като от инспектората подпукат милия ни директор Груди Петков.
Е, стига съм се оплаквала, то е ясно, че така ще бъде още 3 години, живот и здраве. Отивам да си доучвам по История ... мда, днес ще изпитват, за първи път тази година.