Кафето се лее, а ароматът му изпълва целия апартамент.
Джазът ехти дори във входа, по долните етажи...
А вдъхновението... го няма. Усмивката също.
Не ми се говори. Не ми се пише.
Не искам дори да дишам.
Апатия.
Откъде идва?!
С джаз и кафе... винаги идва щастието...
Досега поне беше така.
Апатия.
Откъде идва?! Защо сега?
Какво се случва?
Коя съм аз?!
Ако сега не съм цвете, кога?!
Апатия.
Хората говорят, а аз не искам да ги слушам.
И музиката вече ми пречи. Пък кафето е горчиво.
Изпод вратата се вмъква цигарен дим, предшественик на нещо зло.
Мамка му, защо сега?!
Кога. Къде. Защо. Какво.
Апатия.
Пък джазът още продължава.
И кафето все се лее.
И мирише. На спомени.
Но носталгията този път не оказва влияние...
И блендата е затворена. Животът не стига до негатива.
Пък ти послушай малко jazz.
0 коментара:
Публикуване на коментар